Сигнал за безизходица има, когато правителствата не са в състояние да осигуряват растеж на икономиката, стабилни финанси, сигурност, както и да решават други важни за обществото задачи. В случаи с дълг, които е необходим на правителството да се издържа, за да управлява, да плаща заплати, пенсии и други свързани с управлението сметки, сигналът за лошо управление, за безизходица е налице.
Какъв е нашия случай?
Какво е състоянието на икономиката? Ръстът на брутния вътрешен продукт за миналата година с много условности е около 1,5 %. Ниска инвестиционна активност. Безработица официално около 11%. Слаба събираемост на данъците, в т.ч. осигуровките, разклатено доверие в банковата и пенсионната системи, общини, съществуващи в състояние на неофициален банкрут, нереформирани държавни структури, арогантна корупция и достигнала прага на нетърпимост битова престъпност.
При това положение следва естественото питане: дали приетата с впечатляващо мнозинство от Народното събрание дългова рамка, е насочена към решаването поне на един от тези проблеми?
Всъщност тук е ядрото на конфликта и това поражда основанията за тревога. Ако правителството съумее да насърчи икономическата активност, то само инфлацията ще поеме в значителна степен очакваните дефицити, а допълнителните приходи от данъци ще намалят натиска от старите дългове. Ако правителството сведе до прага на търпимост корупцията, контрабандата и злоупотребите с обществените поръчки, то редица други плащания също няма да са толкова голям проблем. Изглежда, обаче, правителството не е оптимист в тази насока, не очаква икономическа активност и се готви да поеме дефицитите и плащанията по стари задължения по най-лесния начин – с нов дълг. Дълг, който не се обвързва с дължими държавнически действия, но със сигурност поражда нови проблеми пред бъдещи плащания.
Затова, ако се върнем на споровете, с които започнах, очевидно е, че тези спорове трябва да се прехвърлят преди всичко върху следното противоречие: ратифицираната от Народното събрание дългова рамка, от една страна и дължими действия от страна на правителството – от друга. Дали гласуваният дълг ще улесни, ще подпомогне едно полезно и дължимо на обществото поведение на правителството, или тези пари ще бъдат използувани за плащане на сметки, последица от лошо управление. Единствено това ще ни даде отговор на въпроса за управленческия капацитет на правителството и смисъла на дълга.
Параметрите и насоките на това дължимо поведение са говорени, повтаряни и дискутирани на всички възможни нива и чрез всички възможни средства. Познати са не само на правителствата на страните-членки на ЕС, но и на чиновниците в Брюксел. Затова няма защо да се лъжем. Правителството трябва да подобри инвестиционния климат в страната, да пречупи гръбнака на срасналите се с държавата фирми с монополно пазарно положение, да повиши технологичността и експортната конкурентност на българската икономика, да даде мощен тласък на малките и средните предприятия, да намали безработицата, да спре износа на национален доход чрез ниски заплати и ниска ставка на убийствения за българската държава пропорционален данък в утежнената му плоска форма и върне на обикновените хора чувството за сигурност и справедливост, чрез реформиране на съдебната система. Ако това стане, то на правителството ще му трябват значително по-малък дълг. Ако не стане – може да му потрябва и по-голям. Казано по друг начин – колкото по-малко дълг натрупа правителството, толкова по-добро е управлението му. Колкото повече дълг – толкова по-лошо управление.
Следователно, тази дискусия не само че не трябва да затихва, напротив – трябва с всеки изминал ден да се разгаря, за да видим има ли в България достойни политици и кое ще е първото правителство, което ще насочи устойчиво държавата към излизане от мизерията, видяна във всичките и обществени и индивидуални измерения: стандарт, качество на живот, демографска криза и пр.. Тази дискусия трябва да създаде нетърпимост към всички оправдания, било с финансова, било с каквато и да било друга криза, които оправдания да представят държавническата некадърност като единствено възможно качество на българските политици и държавници.
Всичко това би осмислило дискусиите за дълга, би ги направило полезни и би дало нов тласък на активната обществена нетърпимост към облечената в политическа власт агресивна посредственост. В България има способни държавници и България не е орисана да е най-бедната страна в Европейския съюз. Това трябва да е единствения критерии за политическа оценка на капацитета на всяка партия и за личните възможности на всеки политик. Така осмислена, дискусията за дълга до голяма степен ще насочва и актуализира дължимите действия на правителството, ще го държи нащрек. Колкото по-бързо обществото се разграничи от държавата и приеме, че няма добро правителство, а има обществени интереси, на които това правителство е длъжно да служи, толкова по-бързо нашето общество ще се отърси от примиренческата пасивност.
Общество, което си харесва правителството е със занижена взискателност към тези, които са длъжни да му осигурят цивилизация срещу платените данъци.
